Когато Джосер срещне Фройд

I. Сътворението според египтяните — или когато тишината проговори

В началото нямало нищо, освен вода. Не бурна, не морска, а неподвижна — като мисъл, която още не е помислена. Те я наричали Нун — безкрайният хаос, водната утроба на всички възможности. В нея се съдържало всичко, но нищо още не било родено. Тишина без име.

И тогава съзнанието решило да се събуди. Издигнало се от дълбините на Нун и се родило като първия лъч. Това бил Атум — онзи, който сам се създал, защото нямало кой друг да го роди. Той бил първият „Аз“ във Вселената — първото същество, което осъзнало себе си. От неговото себераждане се отделила първата точка на стабилност: хълмът - Бенбен, който се издигнал от водите, както семето пробива повърхността на земята.

Атум издишал, и от дъха му се родил Шу — въздухът. После изкашлял влагата — Тефнут, росата на първия свят. Те били първите двойка и движение — дъх и влага, съзнание и отражение. От тях ще се роди цялата Вселена.

Но Атум се изгубил в създанията си — както всяко съзнание, което се опита да сътвори свят. Изпратил окото си да ги търси, и когато ги намерил, заплакал от радост. От сълзите му се родили хората. Така човекът бил сътворен не от кал, а от поглед.

След това Шу и Тефнут създали Геб (земята) и Нут (небето) — двойка в любов и раздяла. Толкова се обичали, че не можели да се отделят. Но Атум, страхувайки се, че ще потънат обратно в хаоса, ги разделил — Шу вдигнал Нут високо, а Геб останал долу. От разстоянието между тях се родило времето.
Небето станало памет, земята — тяло, а между тях задухал вятърът, където живеем ние.

Така египтяните разказвали за началото — не като за акт, а като за процес. Всяко нещо в света било отражение на това първично събуждане — както всяка човешка душа е малка версия на Атум, който се изправя от собствените си води.

И ако се вгледаме в техния свят — в реката, пирамидите, камъка и храма — ще видим, че митът не е измислица, а архитектура. Нил е продължението на Нун, пирамидата е хълмът на сътворението, храмът е пространството между небето и земята, където човекът — този наследник на Атум — стои, опитвайки се да си спомни откъде е дошъл.

II. Психологията — когато Нун срещне несъзнаваното

Психологията разказва същата история — само че на езика на вътрешното. Там също има вода, но тя се нарича несъзнавано. От нея се издига първичният импулс на съзнанието — не бог, а усещане, че „аз съществувам“. Това е същият миг, в който Атум се появява от Нун — моментът, в който човекът за първи път разбира, че е отделен от всичко останало. И започва да се страхува, защото вече има граници.

Фройд го е нарекъл То, Аз и Свръхаз — но египтяните ги познавали много преди да им се дадат имена.

То — безкрайните води на Нун, където всичко е възможно и нищо не е оформено.

Азът — Атум, който издишва Шу и Тефнут, създавайки въздух и пространство, за да може да диша самия себе си.

Свръхазът — Нут и Геб, разделени от бащината ръка на реда, за да има ден и нощ, горе и долу, позволено и забранено.

Когато човек осъзнае собственото си съзнание, той преживява същото отделяне — от несъзнаваното към мисълта, от вътрешния океан към първия остров на логиката. Това е най-древният вътрешен акт на архитектура — построяването на психичния храм, в който после ще се помещава животът.

Но както при Атум, и тук създаването е и самота. Колкото повече съзнанието расте, толкова повече губи връзка с първичната вода — с онази тиха дълбочина, в която няма нужда да се мисли.

Психологията се опитва да направи мост — да върне диалога между съзнанието и несъзнаваното. Да си спомним, че едното не може без другото. Това са чувствата и разумът, делтата на Нил и долината.

За да може нашето съзнанието да се извиси, трябва да тръгнем от пирамидата на Джосер с нейните шест огромни стъпки — и, летейки срещу течението, да опишем спирала, като тази на сокола, когато се издига. Да правим кръгове над западния и източния бряг — над нашите сенки и смърт, над разумните и несъзнаваните защити, които крият подземното царство — несъзнаваното.

Там, където слънцето залязва, за да се роди отново на изток — осъзнато и в хармония в триадата: То, Аз и Свръхаз.

Египтяните никога не са ги разделяли. Символът и реалността, душата и тялото, видимото и скритото — всичко е част от едно цяло. … Източният бряг не може да съществува без западния.
Абу Симбел няма смисъл без пирамидите и целия път, който ги свързва.
Това изкачване е обучение чрез символи — боговете и техните сили, които ни учат чрез образи, така както днес психотерапевтите го правят чрез техники.
Двойникът Ка не е абстрактна идея, а огледало — онова, което държи срещу теб някой, способен да те преведе през сенките: самозаблудите, изтласкванията, защитите на замъгленото съзнание.
Само така душата може да достигне светлината.

Както психиката оформя тялото, така и тялото оформя психиката. Когато едното боледува, другото говори. Когато едното мълчи, другото крещи.

Затова храмовете им не били просто сгради, а психични апарати от камък — проекции на вътрешния ред, в които всяка колона, барелеф и пролука следват логиката на човешката душа. Храмовете са подредено от север на юг, според процесите, които трябва да се случат в нас, за да можем да се наречем хора. Те са етапи от развитието на вътрешния ни свят - от неосъзнатост и матрия към осъзнатост и свобода.

Те вярвали, че ако подредиш външното, ще хармонизираш вътрешното — а ако опознаеш вътрешното, ще можеш да строиш свят.

Психоанализата нарича това интеграция. Египтяните го наричали Маат — редът, в който всичко си идва на мястото.

Ако искаме да видим как микрокосмосът и макрокосмосът се отразяват, ще е достатъчно да вземем Горен и Долен Египет, „Отче наш, който си на небесата“, първата сура от Корана, чувствата и разума, север и юг, запад и изток. Всичко е едно и също нещо — изразено в хиляди вариации.

Но най-важното е, че това „всичко“ е карта на смисъла, пътят и самият живот.

„А сега тръгваме по Нил…“
и да минем храм по храм — Джосер, Карнак, Луксор, Едфу, Ком Омбо, Абу Симбел — всяко място като психичен етап. Всяка легенда, като упътване.

III. Асоциации: когато психологията срещне Египет — когато Фройд срещне Ра

(погледът на един аматьор)

Какво значи „духовно“ или „психология“ и защо толкова хора не стигат до края на думата — не като изговор, а като преживяване? Нямам идея. Вероятно е въпрос на избор, но неосъзнат, защото ако знаеха колко е красиво на финала, щеше да им се иска да започнат оттам. Без риск последната страница да изчезне в палавите ръчички на някого.

Думите имат странна съдба — когато ги произнасяме често, спираме да чуваме какво означават. При „духовно“ мнозина си представят духове — може би защото след третата буква вече дава дуплекс. Като старите телефони — когато съседът вдигне слушалката и линията изчезне. При „психология“ асоциацията е с „психо“ — значи луди. А всъщност и двете думи говорят за едно и също: за душата. Не като абстракция, а като онова живо пространство вътре в нас, където мисълта и тялото се оглеждат едно в друго.

Най-ценното в египетската цивилизация е начинът, по който са възприемали света. И под „свят“ те разбирали всичко — от видимото до невидимото, което не е невидимо по същност, а само по разстояние и зрялост на погледа. При тях всичко било едно цяло, съставено от множество. Отвътре навън. От север на юг. Те не деляли небето от земята, нито материята от съзнанието. За тях символът и реалността били едно и също нещо — две лица на една истина. Както психиката влияе на тялото и тялото — на психиката, така и светът влияе на човека и човекът — на света. Нито едното не може да се разбере без другото.

При нас е обратното: раздробяваме цялото на парчета и после отчаяно търсим центъра. От множеството търсим единството, когато не сме се загубили или спрели (ако въобще сме започнали) да го търсим. От юг на север. Може би затова толкова отдавна се опитвам да събера себе си — както египтяните събирали тялото на Озирис, за да му върнат душата.

Същата аналогия важи и за туристите, които идват да видят Египет. Храмове, прах, военни, пазарчета, бакшиши — и в редки случаи, красота. Редки, защото малцина имат шанс да махнат булото пред очите си и да видят съкровището, което винаги е било пред тях. Древните египтяни са ни оставили своето познание в символи и камък, използвайки самата природа като език. А природата сякаш е създадена точно за това — да ни покаже коя пътека накъде води, и какво ще намерим по пътя й. Упътването за собствената ни душа, която се опитваме да игнорираме с глупави въпроси “Вярваш ли в Бог?”

В техните разкази в началото била инертната вода. И аз така го помня — в началото беше вода. Плувах в нея, и после се родих. Появи се небосводът и земята, а дотогава имаше само въздух и влага. Мина време — и се появи съзнанието. Мъничко, несигурно — и трябваше да порасне, за да се оформи.